Служба, образуване и особености на деепричастието

Деепричастието е глаголна форма, която пояснява действието на друг глагол, означавайки добавъчно действие, напр.: четейки, тръгвайки, гледайки, вървейки: Вървейки лениво, кучето бавно се отдалечи.

Деепричастието се образува само от несвършени глаголи с по­мощта на наставката -ейки за I и II спреж. и -айки, -яйки за III спреж., напр.

чет-а        – чет-ейки              ход-я            – ход-ейки

тека          – течейки             стоя             – стоейки

мога          – можейки           търпя          – търпейки

играя         – играейки            гледам          – гледайки

пея             – пеейки                стрелям       – стреляйки

Деепричастията са неизменяеми форми, т. е. те не се изменят по лице, число и род (в сръбски терминът за тях е глаголски прилог).

Отрицателната частица не се пише отделно от деепричастието, напр.: не можейки, не знаейки, не искайки.

Означеното с деепричастие действие се извършва едновре­менно с действието на глагола-сказуемо в изречението, независимо от собственото време на този глагол, напр.:

Той върви, свирейки с уста (едновременност в сегашно време). – Той вървеше, свирейки с уста  (едновременност в минало време).– Той ще върви, свирейки с уста (едновре­менност в бъдеще време).

В някои случаи деепричастието може да изразява и предходно действие спрямо глагола-сказуемо: Забелязвайки (= “след като забе­ляза”) това, той, веднага, поиска да се върне.

Употреба на деепричастието. В народната реч деепричастията не съществуват (с малки изключения, напр. югозападни говори). В книжовния език се срещат сравнително рядко. Въпреки че се определят като ценно средство за пости­гане на по-голяма гъвкавост и разнообразие на стила, препоръчва се умерената им употреба.

Синонимичност на изрази (с и без деепричастие): И като вървеше лениво, бавно се отдалечи вм. И вървейки лениво, бавно се отдалечи.

Образуване и произход на отглаголните съществителни. В книжовния език съществуват два типа отглаголни съществителни: едни, образувани с наставка -не, а други – с наставка -ние. Погледнато исторически, тук имаме в двата случая една и съща старобългарска наставка, но в днешно време двата типа съществителни се различават доста помежду си.

Отглаголните съществителни, образувани с наставка -не, са вне­сени в книжовния език от живата народна реч. Те се образуват само от несвършени глаголи, напр.: виждане, гонене, приготвяне, ся­дане, ставане, улавяне, преминаване, прекъсване, четене, писане, вземане, даване, стригане (не “стрижене”) и т. н. При нужда обаче могат да означават и свършения глаголен вид.

Отглаголните съществителни, образувани с наставка -ние (както от несвършени, така и най-често от свършени глаголи), са по произход старославянски /старобългарски форми, преминали отдавна в черковно-славянски и руски език. Такива са напр. видение, гонение, движение, допълнение, запустение, изпълнение, наказание, нападение, освобож­дение, пение, събрание, умение, обявление и т. н.

Често се явяват успоредни съществителни от двата типа, образувани от един и същ глагол (го­нене – гонение, пеене – пение) или от два успоредни глагола от свършен и несвършен вид (падение – падане, наказание – наказ­ване, допълнение – допълване).

Значение на отглаголните съществителни. Народните форми на -не се отличават със своята силна глаголност, означавайки само действия (срв напр. пренебрегване, съобразяване, падане, съби­ране, допълване, обявяване, наводняване). Книжовните форми на -ние се отличават със своята субстантивност (предметност), означавайки главно явления, признаци, отвлечени понятия и дори конкретни предмети, напр. наводнение, умение, съображение, въображение, пренебрежение, допълнение, обявление, събрание, поме­щение.

В някои случаи разликата между двете успоредни форми е по-незначителна, срв. напр. разграничаване и разграничение, разпреде­ляне и разпределение, закъсняване и закъснение, наказване и нака­зание.

Отглаголните съществителни се употребяват активно в административния стил – въпреки призивите за ограничаване на употребата им от страна на езиковеди от близкото минало и от препоръките в граматиките. В някои случаи в съвременния език се предпочитат съществителни, образувани по друг начин: употреба, стремеж – но и стремление (поетизъм, експресивна натовареност) и др.[1]

Като пример за остатъци от употребата на инфинитив в българския език се сочат севернобългарски конструкции в номинална употреба: нещо за пити (Асенова 2002: 147). В сръбската разговорна реч, повече в източна Сърбия, но се среща и в Белградския градски говор, е много фреквентна аналогична конструкция. Пример: В сръбските пекари или павилиони за закуски (бюрекчийници), където се пекат  ежедневно прочутите бюреци, продавачките задават стотици пъти въпроса: Овде или за понети (за носити)? – т.е. дали закупеното печиво да се сервира за директна консумация или ще се носи. Въпреки езиковите бележки от специалисти по езика в различни издания, конструкцията е вече безспорно част от разговорната реч – още едно доказателство, че ареалната лингвистика „преминава” в градските говори и в разговорната реч.