KDS ile Oturum AçınBölüm anahatları
-
Наклонение. В спрежението на българския глагол се изразяват освен различни времена, видове и залози, още и някои отношения на говорещото лице към действието, например дали то предава действието като реално или като възможно (срв. чета и бих чел), дали то е свидетел на действието или говори за него по думите на друго лице (срв. прочèте и прочел), дали действието се заповядва от него (например прочети).
Такива форми и значения на глагола, които показват отношението на говорещото лице към действието или отношението на действието към действителността, се наричат наклонения. В български език има четири наклонения: изявително, преизказно, повелително и условно.
Изявително наклонение. Изявителното наклонение означава действието в неговото реално осъществяване. Освен това изявителното наклонение в българския език означава, че действието се съобщава по собствено наблюдение или убеждение на говорещото лице. То се изразява чрез изучените досега форми на глаголните времена, например чета, четох, четях, бях чел, ще чета, ще съм чел и др. (при формите за бъдеще време действието не е още осъществено, но се схваща, че то реално ще настъпи).
Изявителното наклонение е основно наклонение в езика.
Преизказно наклонение. Преизказното наклонение означава, че говорещото лице съобщава за действието по думите на друго лице (възприети по устен или писмен път), например играл, играел, писал, пишел, бил донесъл, щял да донесе и пр.
Всички глаголни времена в българския език си имат особени форми за преизказно наклонение, така че всяко глаголно време може да бъде изразено с две форми: изявителна (писа, пишеше) и преизказна (писал, пишел). Формите на отделните времена от преизказното наклонение се наричат преизказни времена (а формите на отделните времена от изявителното наклонение се наричат изявителни времена.
Внимание! Това наклонение затруднява носителите на други езици поради необходимостта ‘да се вмести’ още една перспектива на говоренето, която има собствени граматически маркери. За носителите на сръбския език това наклонение се припокрива с Перфекта – тогава, когато се прибягва до ‘патерици’ от типа причала ми Ана, чула сам да..., рекли су ми ....
Образуване на преизказните времена. Преизказните глаголни времена се образуват от изявителните по следния начин:
Простите преки времена се заменят със съчетание от причастие на -л и сегашно време на спомагателния глагол съм, например изяв. четох – преизк. чел съм, изяв. четях – преизк. – четял съм, изяв. чета – преизк. четял съм.
В сложните преки времена спомагателният глагол (съм, ща) се обръща по същия начин в комбинация от причастие на -л + съм, например изяв. бях чел – преизк. бил съм чел, изяв. ще чета – преизк. щял съм да чета и пр.
При всички преизказни времена в 3 л. ед. ч. и мн. ч. спомагателният глагол (е, са) се изпуска.
За словореда на съставните елементи (причастие и спомагателен глагол съм) важи казаното във връзка с минало неопределено време.
Употреба на преизказни времена. За предаване на исторически събития се употребяват преизказните минали времена, което се обяснява лесно с това, че ние не сме били съвременници на тези събития, например :
При такъв отговор на Цариградския сенат не оставало нищо друго, освен да се опита по официален ред ... Понеже първото писмо на Николай Мистик до българския княз имало no-скоро личен характер, сенатът решил да изпрати предложение да се възобнови предишният договор (В. Н. Златарски).
Формите за сегашно време в подчинени изречения в този случай не се преизказват, тъй като тяхното преизказване би нарушило обективния тон на разказа; срв. напр.: Не оставало (преизк.) нищо друго, освен да се опита да изпревари (пряко изк.) нападението и Не оставало нищо друго, освен да се опитал да изпреварел нападението.
Когато изказваме някои мисли като твърдения или заключения, формите е, са в 3 л. на миналите времена се запазват, т. е. в такъв случай употребяваме минало неопределено време, например: През XVII и XVIII век условията за живот в османската империя са били съвсем неблагоприятни (Хр. Гандев). Трябва обаче да задържаме спомагателния глагол само в случаи, когато е съвсем необходим. Често пъти разказът започва с минало неопределено време, а продължава след това с преизказни времена.
Употреба на преизказни и изявителни времена за предаване на исторически събития. За предаване на исторически събития се употребяват преизказните минали времена, което се обяснява лесно с това, че не сме били съвременници на тези събития, например: Братята Асен и Петър обявили независимост в църквата „Св. Димитър Солунски” и провъзгласили Търново за своя престолнина.
Образуване на повелително наклонение. Специални прости форми за повелително наклонение съществуват само във 2 лице (ед. и мн. ч.), т. е. само в тоя случай, когато волята на говорещото лице може да бъде предадена лично и непосредствено на изпълнителя.
Тези форми се образуват от съгласна основа с окончание -и (а след основа на гласна – с -й) в единствено число и на -ете / -йте в множествено число:
I спреж. II спреж. III спреж.
Основа на -и, -е: чети ходи –
четете ходете –
Основа на -й: пей стой гледай
пейте стойте гледайте
Няколко глагола образуват повелително наклонение от съкратена основа (без основна гласна или с друго отклонение): влез – влезте, излез – излезте, дръж – дръжте, дай – дайте (от дам, дадеш), яж – яжте (от ям, ядеш), виж – вижте (от видя, видиш); вместо дойди – дойдете се казва ела – елате (от гръцки), а вместо отиди – отидете се казва върви – вървете (със значение нa свършен вид!) и иди – идете (от еднозначния свършен глагол ида). Някои често срещани глаголи, като мога и ща, нямат форма за повелително наклонение.
Правопис. 1. В повелителното наклонение след гласна се пише -й, а не -и: стой, стойте.
2. Когато повелителните форми се изказват с по-силно чувство, след тях се пише удивителна: Запомни това. (спокойно), но: Запомни това! (с по-силно чувство).
Правоговор. Ударението на повелителното наклонение в I и II спреж. е винаги върху последната сричка в ед. число и остава на същото място и в мн. число: вземù (а не: “взèми”) – вземèте, кажù, (а не: “кàжи”) – кажèте, пишù – пишèте, напишù (а не: “нàпиши”) – напишèте, ходù – ходèте, стòй – стòйте и пр. В III спреж. ударението е както в сегашно време: глèдам – глèдай, глèдайте.
Отрицание при повелителното наклонение. При отрицание се прибавя частицата не пред глагола (не чети, не четете, не стойте), или пък се употребяват особени отрицателни форми, образувани с помощта на спомагателната отрицателно-повелителна форма недей, недейте и “инфинитивната” форма – недей да питаш, недейте пита.
Внимание! При глаголите, които имат свършен и незвършен вид, положителната форма на повелително наклонение се прави с глагола от свършения вид, а отрицателната – с несвършения вид: кажи – не казвай, мини – не минавай, вземи – не вземай, погледни – не гледай, слез – не слизай, подай – не подавай, качи се – не се качвай, заобиколи – не заобикаляй...
Обикновени форми за условно наклонение. Нормалните форми за условно наклонение се образуват от съединението на минало действително свършено причастие (на -л) от дадения глагол и особените форми на спомагателния глагол съм: бих, би, би, бихме, бихте, биха:
ходя донеса
бих ходил бих донесъл
би ходил би донесъл
би ходил би донесъл
бихме ходили бихме донесли
бихте ходили бихте донесли
биха ходили биха донесли
Обикновено спомагателният глагол стои пред причастието. Само в редки случаи редът може да бъде обратен: правил бих, желал бих...
Бих му се обадила, но не съм сигурна, че иска да говори с мен.
Обикновено след бих могат да стоят енклитични местоимения и частицата ли: бих му казал, бихте ли ми услужили?